Независимо дружество за защита на правата на човека

На 16 януари 1988 г. в дома на Илия Минев в гр. Септември, България, 16 души създават първата дисидентска и правозащитна организация в България и въобще първата независима легална обществена организация в страната след 1947 г. – Независимо дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). Създателите на Дружеството са открити противници на комунистическия режим, някои от тях са дългогодишни политически затворници: Илия Минев, Григор Симов Божилов, Едуард Генов, Цеко Цеков, Божидар и Минка Статеви.

Създаването на Дружеството е предшествано от изпращането на 19 декември 1986 г. на апел до Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество във Виена, написан от Григор Симов и подписан от Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев. Изпратена е и декларация, с която тези български дисиденти се присъединяват към първия общ документ на дисиденти от Източна Германия, Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния по случай 30-годишнината от Унгарската революция, който апелира за демокрация и независимост на страните от Източна Европа.

В първите шест месеца от съществуването си Дружеството успява да изнесе на Запад случаи на нарушени човешки права, а Цеко Цеков и Димитър Томов привличат нови членове от турците, изселени в Михайловградско по време на „възродителния процес“. Независимото дружество става известно в страната след първите разговори с негови активисти по Радио „Свободна Европа” през юни 1988 г. Към него се насочват много хора с нарушени от режима права и членовете му нарастват до 500 души. Много от тях са насилствено преименувани български турци, които създават по места организации на дружеството и през май 1989 г. провеждат първите гладни стачки, дали началото на масовите протести на етническите турци срещу насилствената асимилация. Членове на НДЗПЧ създават или участват и в много от другите правозащитни и опозиционни организации, възникнали в този период.

Опитите на НДЗПЧ да получи юридическа регистрация са блокирани от властта с осуетяване на събранията им, с арести и неправомерно изземане на документите за регистрация и със създаването на бюрократични пречки. Като контрадействие на НДЗПЧ и на засилващото се правозащитно съзнание властта създава казионен Комитет по правата на човека с председател висшия партиен функционер Константин Теллалов.

Периодът на възникване на опозиционни групи в рамките на перестройката е тежък за Независимото дружество. Членовете му – бивши политически затворници без обществената известност на интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство, са подложени на многомесечни арести и следствия, на интерниране, прогонване от страната.

В същия момент, когато френският президент Митеран се среща в София с представители на Клуба за гласност и преустройство, срещу Независимото дружество се води масирано медийно оклеветяване като „фашистка организация“, ръководството на Дружеството е арестувано и документацията конфискувана, а Илия Минев не е допуснат на срещата с Митеран. Срещу тези репресии Илия Минев провежда гладна стачка, която продължава 62 дни, в края на които едва се връща към живот. Тази гладна стачка дава тласък на масовите гладни стачки на българските турци през април и май 1989 г.

От април до ноември 1989 г. голяма част от основателите на НДЗПЧ са експулсирани от България: Божидар и Минка Статеви, Едуард Генов и семейството му, Иван Янков, Екатерина Маркова, Христо Сватовски, Цеко Цеков, Зайнеб Ибрахимова, отец Благой Топузлиев и Петър Манолов.

В дните на Екофорума в края на октомври 1989 г., когато новосъздадените опозиционни организации провеждат първите си публични събрания и демонстрации, членовете на НДЗПЧ са арестувани и връщани принудително от София по родните си места, а на 2 ноември 1989 г., при опит да отиде в София, Илия Минев е пребит от пазачите си от Държавна сигурност и захвърлен в безсъзнание пред дома му.

След 10 ноември 1989 г. в Дружеството е извършено разцепление – крилото на Илия Минев е пренебрегвано от медиите и от новосъздадената опозиция за сметка на крилото на Румен Воденичаров. Илия Минев не е допуснат да говори на първите митинги на опозицията. Неутрализирана е гражданската мисия на Независимото дружество, която Илия Минев вижда не като участник в политическите борби, а като обществен и нравствен коректив на властта.

В своето верую, записано от д-р Иван Гаджев, Илия Минев казва:

„Моето верую са свободата, демокрацията, законността. Властта сама по себе си е необходимото зло. Общественикът има една-единствена задача – приемайки държавната формация, избрана от народа, да следи за ненакърняването на свободата на мисълта, словото, религиозната съвест и партийното предпочитание на отделния индивид. Мои първи приятели, старци като мене – по на 70–74 години, ме нападат: „Махай това дружество! Дай да образуваме партия!“ Казвам – не! Ако го сторим, няма да се различаваме от останалите. Ще се забатачи нашата политическа общественост и тогава комунистите ще си стиснат ръцете и ще се радват, че са били прави. И ще спечелят изборите!

Създаденото от нас Дружество за защита правата на човека цели да освободи българския гражданин – било то турчин, българин, циганин – от страха, който в продължение на 45 години терор от съответния режим в нашата страна създаде психоза в душата на човека, в неговия мозък и го накара да заприлича на сомнамбул. То се старае да отслаби, по възможност, задушаващия го възел.

От това, което съм чел, и от опита ми съм достигнал до заключението, че всеки народ, включително и нашият, би бил духовно способен на международната арена само когато е свободен отделният индивид. Не се интересуваме от властта, а искаме да освободим сънародниците си от страха. Утре, когато обществото ще живее при демократични условия, ние ще сме балансиращата сила между партиите, която ще изисква от гражданите търпимост, законност и ред“.

Материалите в този фонд са подарени за нуждите на ИИБЕСА от Илия Минев, Едуард Генов, Божидар и Минка Статеви, Екатерина Маркова, д-р Христо Сватовски и Христо Минчев.

Фондът съдържа: