История на ИИБЕСА


Когато пристигнах в гр. Детройт, щата Мичиган, САЩ, на 22 декември 1968 г., попаднах в голямата емигрантска колония към черквата „Св. Климент Охридски“. По това време по-голямата част от българската емиграция в Детройт беше дошла след погромите на Илинденското въстание през 1903 г., след Балканските войни през 1912 и 1913 г., както и след 9 септември 1944 г.

В техните разкази винаги се говореше и за преживяното в Родния край – Егейска, Вардарска и Пиринска Македония. Разказите им бяха като на свидетели първа ръка на изживените мъки и страдания. За мене те бяха интересни и увлекателни. Това беше първопричината да ги търся един по един, за да записвам спомените им на магнетофон, понеже повечето от тях вече бяха на почтена възраст и ми се искаше да запазя това, което те така сърдечно ми разправяха.

Станах доста активен член на Македонската патриотична организация (МПО) и с личната препоръка на Иван Михайлов бях избран за секретар на ЦК на МПО. Така успях да опозная повече от членовете на МПО и те опознаха мене и впоследствие станахме много близки приятели с голяма част от тях. Те започнаха да ме наричат свойски – „докторче“.

След като изминаха първите четири-пет години след пристигането ми, започнах да долавям известни промени в състава на членството на МПО. На годишните конгреси започнаха бурни разисквания, пораждани от прекалената намеса на Иван Михайлов от Рим, който беше попаднал под влиянието на младата си помощница, дошла при него веднага след смъртта на съпругата му Менча Кърничева. Особено много бях огорчен и възмутен от разигралите се непочтени сцени на 52-рия конгрес на МПО в гр. Чикаго през 1973 г. Беше очевидно, че МПО беше тръгнала по грешен път, който я водеше към провал.

Като секретар на ЦК на МПО се опитвах да окажа някакво влияние върху останалите членове от ръководството, но с желанието си да помогна на организацията влязох в тежък личен конфликт с Михайлов, който още от 1930 г. беше успял да я овладее напълно и в ръководствата влизаха само предварително одобрени от него лица, както стана и с мене.

Дотогава вече бях успял да събера огромно количество архивни материали, магнетофонни записи от старата емиграция, предишни издания на вестници, книги и алманаси, които бяха ценни за историята на българската емиграция и кризите в МПО от самото й начало през октомври 1922 г. Посъветвах се със старите ръководители на МПО, повечето от които бяха приятели и съидейници на баща ми, Илия Тодоров Гаджев, в младежката ВМРО за Неврокопска околия от 1924-1934 г.

Те споделиха с мен, че МПО бавно, но сигурно губи авторитет, членове и сила. Подадох отставката си като секретар на ЦК на МПО и като председател на МПО „Татковина“ – Детройт. Останах извън МПО, но с желание да помогна на организацията.Взех решение да основава институт,подобно на Македонския научен институт в София, създаден от македонски активисти на 23 септември 1923 г. И така през 1976 г. основах Македоно-български научен институт „Св. Климент Охридски“ в специално построено помещение в моя дом, намиращ се в предградието на Детройт.

Идеята беше подкрепена от почти всички от най-старите и най-активните членове и симпатизанти на МПО. Хора като Петър Ацев – дългогодишен председател на ЦК на МПО, Христо Анастасов – дългогодишен директор на информационното бюро при ЦК на МПО, Христо Низамов – дългогодишен печатар и редактор на в. „Македонска трибуна“, Кирил Чалев – дългогодишен член на ЦК на МПО, Тодор Чукалев – дългогодишен касиер на ЦК на МПО, Димитър Попов – дългогодишен печатар и редактор на в. „Македонска трибуна“, Лазар Королов – дългогодишен активист в МПО в Канада, Елисавета Даскалова – най-активната българка в емиграцията, Мери Тончева – директорка на първия български радиочас в Детройт, протопрезвитер Георги Николов – дългогодишен съветник на ЦК на МПО, протойерей Георги Недялков – дългогодишен активист в духовния живот на българската емиграция в Северна Америка, протойерей Васил Михайлов – дългогодишен активист и съветник на ЦК на МПО, както и много други активни членове на българската емиграция в Северна Америка.

Политическите промени през 1989 г., подобно на домино, доведоха до падането на комунистическата власт в страните, останали зад желязната завеса. Доминото на България падна на 10 ноември 1989 г. Тези политически събития, които народите зад желязната завеса очакваха с надежда, наложиха промяна и в житейските планове на българската политическа емиграция в Северна Америка и в Западна Европа. Емигрантите можеха след 45-годишно отсъствие от България да се завръщат в Родината си. Падането на комунизма даде възможност и на ръководителите на различните политически групировки сред емиграцията да се завръщат спокойно и безопасно в България.

Не след дълго Социалистическа федеративна република Югославия се разпадна на съставните си части – Сърбия, Хърватия, Черна гора, Словения, Босна и Херцеговина, Македония. Македонската част образува своя отделна държава – Социалистическа република Македония. България беше първата страна, която официално призна младата европейска държава на 16 януари 1992 г.

След внимателно анализиране на новото политическо положение в и около България ръководството на Македоно-българския научен институт „Св. Климент Охридски“ взе няколко важни решения за бъдещото развитие на Института. Първо, да се промени неговото име и, второ, да се намери начин и форма за прехвърляне на архива и библиотеката на Института в България.

Първият въпрос се реши доста по-бързо и лесно от втория. Избраното име е в памет на моя баща – Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“. Вторият въпрос изискваше доста повече усилия, време и финанси, за да се осъществи. Беше решено да се купи свободният парцел до моя роден дом в центъра на гр. Гоце Делчев и там да се построи специална сграда с всички условия и удобства за работа и за правилното функциониране на Института. Постройката бе завършена в края на 2000 г. и до лятото на 2004 г. бяха изпратени от САЩ над 60 тона книги, снимки, архивни материали и оборудване за Института в гр. Гоце Делчев.

От основаването на Института през 1976 г. до днес всички дейности, свързани с функционирането и поддръжката му, са финансирани единствено от моето семейство. Само така съм успял да запазя политическата независимост на Института.

Д-р Иван Гаджев

Начало За нас История на ИИБЕСА